На стена висяха в рамки, все мъже брадати мили - В очилца там бяха всички, по народному - лорнет, - Всички бяха там открили нещо, я измислили вапсини, Тъй че ако жив съм - зарад тях аз днеска съм добре. «Болен» - доктор ми мълви, - ах и мен ме тъй разтресе, от стена светило вече, миличко се просълзи, - Не затвор е туй - палата. И не нарове - легла, и не следствен съм аз братя аз изследван съм сега! И макар че съм в недъзи, страх при мене няма тука, - махам със ръка на медицински протокол дори! Склифaсофски аз го знам, той направи института, или пък другаря Боткин - жълтеницата открил. В положението щом ех чудак тъй право търси: Докторе, ако разтърси, ще го скрием в «жълти дом» Вярно в този дом тъй сънен тъпо нищичко сега: искаш - ти ще си Будьони, искаш - коня му - ура! И на мене тъй ума не стига - вярвайте ми за това. Пак погледнах в тез портрети и ехидно си шептя: «Ако Кащенко например, го лекува Пирогов а, Пирогов тъй без причина, Кащенко тъй с ножа да...» Докторът ми е педант, той е хитър и прикрит... и: «Прав сте, но и може скрит, тъй и обратен вариант» Ей палата за пет койки, и професор ще влети, тика с палец: «Параноик», - Ех иди го провери! И добре че, светилата, сте качени на стената - Аз зад вас съм мили както каменни стени, На Вишневски със надежда, и в Бурденко е мечтата, - Ще го кажат, не душевно, а духовно ме боли!         Здрав съм - на рода черта, вярно сляп бе дядо значи; пие свекър - но обаче, свекъра - не е рода! «Докторе, сега без поза - отговаряй ми ей ти: Имам ли аз диагноза, ил присъда ме грози?» Лекари и санитари, светилата се смутиха, зад прозореца светило тъй помръдна зад гърба, очилцата на верижка сякаш с влага се покриха, и на Боткин очилата, сякаш жълти са сега. На перото острие по листа за благо тръгна. Докторът ме тъй обгърна, жалко - благо туй не е... Не проби перо лист тоя - а се вряза във гръдта: диагноза - параноя, значи туй са - две лета!
© Васил Станев. Превод, 2011