Ще помня, в душата си скрил тази вечер -
не среща с другари, не в празник софра:
Днес само аз съм си най-главен диспечер,
стрелките преместих днес само така.

И нека аз влакове пращам в пустини,
де само са дюни в горящи лъчи, -
не връщат се празни след пътя изминат,
и моят оазис все още струи.

Преминах аз своето - даже свръх норма, -
стоя и си спомням, притиснал флаг в миг,
бучат и понасят покрай ми платформи -
реките - с мостове, зад мен, що горих.

Сега пак аз влакове пращам в пустини,
де само са дюни в горящи лъчи, -
не връщат се празни след пътя изминат,
и моят оазис все още струи.

А те по света и без мен ще преминат -
ръце не ще чупя, и луд не крещя, -
а то с пасажери те още ще минат -
такива съвсем аз не ще да кача.

Така, пак аз влакове пратих в пустини,
де само са дюни в горящи лъчи, -
не връщат се празни след пътя изминат,
и моят оазис все още струи.

Стопи се леда, километри, години -
и влака мой първи се върна назад, -
не носи той ценности не повторими,
но той - все се върна, и релси звънят.

Ти дай да се спрем и така да ни мине:
ти цял си разпален - не срещна реки.
Не тръгнах със тебе така из пустини -
и ето оазис мой пясък уби.