Аз сега съм прецакан - стоя на земя - тъй постави ми суша капани: трап не виждат и слизат така на брега - тези моите днес капитани. Само нули са в моите песни сега, в тях все повече прорези, рани: в капитанските кители вече не са, тези моите днес капитани. Не ще съм сега в морето, в порт не ще ги срещна тях. Моя болница си вечна - ти си скомина в уста! Капитаните казват: “Ти дай не хленчи!” Аз не хленча, като вълка вия: Взехте просто не моите песни уви - тъй душата ми взели и скрили. Срещат в порт вас другарите верни в тълпи, разделих със вас вашите лаври, - мен се струва, че слизам от кораб нали в тези Токио, Хамбурги, Хаври... Не ще сте сега в морето, в порт не ще ги срещна тях. Моя болница си вечна - ти си скомина в уста! От площад е по-силно, аз вярвам, море и по-здраво от дом то - бетонов, По-добър маг морето е от чародей, - и ще срещна вас от Лисабон аз. Аз механици, шкипери виждам в съня, - виждам аз, че не бесни са зверски, - Капитани по трапа от танкер вървят, от товарни и от “пасажерски”... Не, ще бъда пак в морето, в порт ще срещна аз ги тях, - плюя в болницата вечна и в теб скомина в уста!
© Васил Станев. Превод, 2018