Със ръст, с лице благодаря - от мама, татко е това, - живях със хора - аз добре, не притесних, и гръб не гънах - ходих прав, не дал петак, така живях, и на главата аз с ръце помагах си... Но донос бе и изгърмял - и изигран, съвсем съм сам, - бе кабинет и надпис: “Времето пести”, - а там без сол ще те ядат, печата бързо слагат там, в плик документ - и ти си пратен вдън гори. След туй - навън, след туй - в дома, с години седем зад гърба, - на мен висят - не ще ги хвърля, и продам. Но на началник паднах аз, и той вербува бойко нас, - тъй че, машини зад Урал да завъртят. А път е тук, и в пътя - МАЗ, до шия тъне той завчас, при нас - тъма, партньора трети час мълчи, - да бе крещял - те взема зло - отзад, отпред са пет по сто, а той - със зъби в “Танц със сабите” трепти! Маршрута знаем и това, че чакат МАЗ-а на строеж сега, - в нощ, полунощ - тъй сядаш и потегляш ти! Година Нова - тъй е то - отзад, отпред са пет по сто, - сигнал - но буря е, и кой ще ни спаси! “Мотора спри, - говори ми, - и в огън този МАЗ гори”. Ти, виждаш сам - напразно тук патрон гърмим. Ти, виждаш сам - тук пет по сто, ще занесе нас - точно то, - ще изравни, че в гроб така не ще лежим!.. Аз отговарям: “Ти си луд!” а той за гаечния ключ, и вълчи гледа (той изобщо бива лют), - за него що - в кръг пет по сто, ще преживее кой кого, той ще докаже, кой е прав, кога допрат! Той от роднина, близък бе - от длан ядеше той от мен - днес гледа ме - и студ полазва ми гърба. за него що - в кръг пет по сто, и кой там после знае що, бе той за мен, за него аз що бях така! И той си тръгна, настрана. Аз пуснах го, а сам - заспах, - там беше сън за наши “весели” дела: че пак е пет по сто сега, и търся изход от врата, - но няма го, там само вход - не този там. ...А край бе прост: влекач дойде, там бе въже и лекар бе, И МАЗ попадна на строежа още как, - и той дойде - цял се тресе... А там - е пак далечен рейс, - аз зло не помня - и аз ще го взема пак!
© Васил Станев. Превод, 2018