Бе добре, че от рев не се чуваше звука,
че с позора си аз бях един на един:
Суетих се аз много край отвор на люка -
карабина не стегнах нали.

Мой инструктор на помощ - с коляното бе -
да премина без слабост стена:
За това що е нашето: Смело, братле!
аз взех сънена таз ругатня.

Мой вик накъсват този,
горят ми бузи още
с бръснача хладен остър
възходящите потоци.

В дроба звук вкарват те лесно
в дъха ми пак нарочно
безгрижните и весели
въздушните потоци.

Аз попаднах в ръцете им крепки, умели:
Мачкат, хвърлят - в каквато си искат игра!
И с готовност аз правя все трикове смели
изпълнявам по ред - на шега.

А какъв ли в туй падане ще е резон,
ще узная аз после, сега -
ще се блъска в лице - на земя хоризонт,
ту пък облаци долу летят.

Мой вик прекъсват този,
и бръснат бузи още
с бръснача хладен остър
възходящите потоци.

И кръв в дроб вкарват нещо те,
и плътни, жестоки,
невидими насрещните
въздушните потоци.

Ала пръстена дръпнах за миг вдъхновено,
като риза през врат или халка.
Бе случайно и волно туй падане с мене -
осемнадесет мига така.

Тъй сега - некрасив, с две страни съм гърбат,
парашут е във всеки гръб мой.
Аз съм влюбен, стремя се аз, влюбен в целта
в неслучаен, разтеглен свой скок!

Мой вик прекъсват този,
и бръснат бузи още
с бръснача хладен остър
възходящите потоци.

В дроба проникват вещо те
с дъха ми мощен
бездушните и вечните
въздушните потоци.

 
 
 
 

 
 
 
 

 
 
 
 

 
 
 
 

Скок безпримерен правя аз във стратосфера -
по сигнала „Тръгни!“ крачка в нищо - летя, -
зад невидима сянка с безлика химера,
за свободното падане - да!

Ще пробия въздушна от вата тъма,
щом ще падам аз все не така.
Но да падаш свободно не може сега,
щом ще падаме не в пустота.

Мой вик прекъсват този,
и бръснат бузи още
с бръснача хладен остър
възходящите потоци.

На мен торба зад плещи е,
ръце в кръст - срещам щото
все прави, безупречните
въздушните потоци.

Вятър впил се в уши и шепти ми той мръсно:
Не тегли за халка - само леко постой...
До земя триста метра - сега ще е късно!
Вятър лъже, май сигурно той!

Мене дръпват въжета, и купола - стоп!
Бе без тия минути до тук.
Без свободно е падане, но пък е то
свобода - разтвори парашут!

Клепачи вече носят
и бузи ми хладнеят -
изпълнени потоци
със грижи за човека!

Аз горе взор печално все -
звездите са самотни -
и ям хоризонталните
въздушните потоци.