На Вадим Туманов
Във детството нас плашеха ни майки, да плаче, май Сибир за вас - и махаха с ръка. Ругаха ни свирепо, но едва ли биха за нас желали таз съдба. А бяхме там за нищо, четвърт век, за ради Бога, в обход или направо, просто прах сме по лъча... Към какви ли прагове пътя води? В каква ли пропаст аз накрай ще изкрещя? И Север без компаса ще намерим - заплахите на майки, сме зазубрили така, - месо от кости вятър ще отвее тъй разхладил той скелети тела. Молба и стона тук не оцеляват - виелица и буря ги захвана и затри, сълзи и думи вятър ги смразява, - псувня, куршум за цел са тук добри. И бяхме там за нищо, четвърт век, за ради Бога, в обход или направо, просто прах сме по лъча... Към какви ли прагове пътя води? В каква ли пропаст аз накрай ще изкрещя? Но чуден звън душата ми разтресе, По-бял ден е и нощ по-черна е, и сух сняг е, - от формалин, студът е по-надежден трупа ми ще го съхрани на век. По спомени не падам си аз много, ако реши така съдбата - виждам, без тъга: Тук си издъхнахме - в ей този тесен пролом, - и нас рине булдозер със гребла. И бяхме там за нищо, четвърт век, за ради Бога, в обход или направо, просто прах сме по лъча... Към какви ли прагове пътя води? В каква ли пропаст аз накрай ще изкрещя? Тук да опишеш всичко - не търпи хартия, все минало е, в миналото - мит и пустота, - и драга кости неведнъж промива - и, значи, беше злато, братя в нас! Тук бяхме тъй за нищо, четвърт век, за ради Бога, в обход или направо, просто прах сме по лъча... към праг такъв доведе пътя този... В каква ли пропаст аз накрай ще изкрещя?
© Васил Станев. Превод, 2019