В ден, когато, ни даде опора земя,
по висока вода, по солената, тя,
ще сме в точно решения час, -
и морето люлее тъй нас,
като майка - безпътни деца.

Ще работят вълни - и във пот на лица
бордовете на нашия кораб секат,
търпеливо машините месец броят
от секунди ритмични строят.

А наоколо - само вода, - благодат!
И на мили наоколо - няма душа!..
Затова на моряци е тежко така
те да спят след люлеене във тишина.

Тук без празник, без отпуск, - все делник върви, -
и ни стига в морето за отдих смута.
И жени са в забрава дори:
те - за нас, не за тях - е нали, -
и те нека простят ни греха!

Не е вярно! За тях и въздишаме все
и на сън тайно все им мълвим имена.
Тук ние не гоним тъй фусти съвсем,
не за щастие, а за врата.

А наоколо - само вода, - благодат!
Ти що щеш направи - ни ограда, стена!..
Затова на моряци е тежко така
те да спят след люлеене във тишина.

Казват - плавате вие за много пари, -
лесно много пари не печелиш така, -
ние в море - зад море сме дори,
за ден този от всичките дни,
за такъв, който в спомен горя.

А когато от другата пролет вървиш
все към родния пристан направо си как -
се разтварят в страната ни морски врати
отпред своя, пред всеки моряк.

С огледалото водно в море - благодат!
И тук никакви вести, не стигат писма...
Затова на моряци е тежко така
те да спят след люлеене във тишина.

Щом отплаваме пак, то годеж е за нас -
с тази своя най-вярна невяста земя, -
да се върнем в решения час, -
както и да ни нанка там нас
море - майка с безпътни деца.

Знак забравил, маяк не е дал с висина,
само пули очи - полудя, откачи:
щото вижда как кораб стои на витла,
обороти критични развил.

А на кей да стоиш - все едно благодат,
ти клати се на суша, и пей от душа.
Щом се върнеш със навик не свикваш така
ти след бури опасни в добра тишина!