На сина ми Аркадий
Ще са стихове и математика, почести и дълг, неравен бой. Днес войници от олово някак си тук, на стара карта, са във строй. По-добре да ги държи в казарма той! Но е на война кат на война - Падат тук бойци от двете армии, все по половина от страна. И каква по дяволи, стратегия, и каква е тактика така! Пада и тук мирната Норвегия в орда от египетска войска. С лявата ръка пък Скандинавия, е лишена от престижа много свой, ала дясната решително поправя я, в миг тя го възвръща статус-кво! Може би е пропуск - възпитание, в ученето ли е слабостта. Но победа няма във кампания тази или другата страна. И каквото да направят армии Контра атаки, пробив и стрелби. Все едно на всяко полушарие равно са играчките бойци. Де сте лекомислените гении, или без свободно време сте? Де сте проигралите сражения мъки не изпитали съвсем? Или вие, носещи с венец заря на триумф, победи и беди? Де сте вие правени кат Цезар все, че дойде, видя и победи? Съвест е с проблем огромния: Как пред себе си да не греши? Тук и там - войниците оловни са; Да реши, тук кой ще победи? Мъчи се и пълководец малкия, с този непосилен товар - той, станал и грамадния началника, шестгодишен мой Наполеон. Да спра тези негови мъчения, аз войници точно ги деля - половина сини, - мое щение, - сутрин гледам - сините лежат. А съм горд с успехите такива, но мисъл от тогава ме гнети: Как реши той, че ще загинат именно сините, а не обратно си?
© Васил Станев. Превод, 2019