Далеч отхвърлил свой бастун чудесен, паднах в снега, и по очи лежа, но станах - седнах в „гибел с колелета“, презирайки предвижване пеша. Игра не предполагах със съдбата, със спирт аз огън тъй да разгоря, - аз просто исках тъй със бързината живота свой сега да удължа. Със своите аз, спортните подметки пътеките и под, тъпчех преди - и бях неуязвим, все за насмешки, за хулите, пък бях недостижим. Но аз преминах в класа друга, нова - не ме приемат в общия кадрил, - пътувам, ловя погледи сурови все косо в мен, и във автомобил. Ръце не стискам и не общувам, далеч отвърна се, от мен среда - но свърши неприязън вече глуха - и почна се откритата вражда. Аз в свят влетях, нам чужд с духа си, поправил на реда тук правила, - и катаджии плахо във ръката, ми връчват глоба все и не една. Аз във вражда се включвах постепенно, Плод виждах сутрин на атаки в нощта: Със морски възел свързана антена... То намек бе: и с теб ще е така! Минават през градини, през полята, забиват шила в шини, кат с кинжал, - цял ден отбивам тях и все с парата - не се предадох и в бой възмъжах. В безлунни нощи аз така не рядко противника в засада дебнех сам, - но с разузнаване добро е някак - и той засада моя изигра. Така - като „език“ - безшумно снеха, отнасят преден мост, в тъма. Да преден мост!.. Вам струва ви се - дребно, ала без него заден - грош цена. Намирах мост, кормило, шина, - не за очи красиви - за пари. Разбрах сега: не ще ги бия, - назад - щом днес машината върви! Назад, към пешеходците нетленни! Пусни назад, о, отвори, сезам! Назад в метрото, с подлези подземни! Кормило вляво, и спирачки - спрях! ...Възкръснал от праха, обикновен чак, и се усмихвам, плюя си дори: Сега народа аз не дразня вече за туй, че имам свой автомобил!
© Васил Станев. Превод, 2019