Бе така, любих и страдах аз. Бе така аз за нея мечтах. Аз я виждах и често в съня - Амазонка на коня си бял. А за какво е мъдрост в скучни книги и, щом ти следи от устни нейни не допираш? Що стана с вас, кралица моя на мечти? Що стана с вас, щастие мое като призрак? И душите ни се къпят в пролетта. И главите ни все в огъня пламтят. И далеко са и болка и печал, и се струва, ще е без тъга. Ала сега саван, погребвам я, и смея се през сълзи, плача без причина. От нея вечен хлад и лед спира кръвта, в страх от живот и че, смърт идва и взима. Аз разбрах, вече песни не пях. Аз разбрах, вече сън не видях. С нея дните са в нишки лъжи, с нея бяха миражи едни. Аз така дрехи празнични горя, и струни късам, тъй прогонвам опиата, не служа както роб на призрачния блян, не се покланям аз на идол на лъжата.
© Васил Станев. Превод, 2019