Ден след ден аз за тебе тъжа, сякаш само една е грижа, сякаш нещото главно следих все - туй що сваля тъгата с ръка. Туй е глупост нали - аз съм кой? Мен да чакаш ти - няма причина, друг ти трябва сега и покой, а със мен - без покой, ни сън има. А все не - и къде е секрет? Без късмет роден ли съм? Не зная! През май ходя аз както бродяга, от прокоби - забрани за мен. Запрещение е може би? Аз се спъвам на всяка там крачка: Май е колкото крачки - беди. Щом узная, защо, - ще се кая.
© Васил Станев. Превод, 2019