За кой ли път летя Москва - Одеса! Аз чакам самолета цял живот. От приказките слиза принцеса-стюардеса, надеждна като гражданския флот... Над Мурманск няма облаче поне, избирай Ашхабад и нещо южно! Откриха Киев, Харков, Кишинев и Лвов дори - но там не ми е нужно... Пак казват ми: "Не се надявай днеска! Не се моли, не вярвай в небеса!" И пак отлитат, пак задържат рейса за Одеса, стоим на заледена полоса... А в Ленинград звъни, звъни капчук... Дали към Ленинград да не поема! В Тбилиси - там е ясно, там е юг, там чай расте, но там не е за мене... Дочувам, че излитат ростовчани. В Одеса се налага да летя. А тя не ме приема и пак в Москва останах, и пак в Москва сред чакащите спя... Сънувам снежни преспи в песента, където утре снегове очакват... А някъде е светло, там летят и хубаво е, знам, но там не трябва... Оттука не излитат, а там не ни приемат, тъй както е и в живия живот... Подканя стюардеса в глаголно скучно време, самата тя е гражданския флот. Открит е най-затънтеният кът, където не примамват и с награди... И към Владивосток дори летят, в Париж, но аз по него не си падам... Летим, забрани падат за летателното време, турбини чувам в моята глава... Но вече аз не вярвам, че мене ще приемат, причини сто намират за това... Виелици, вихрушки и мъгла, мен чакат снегобе дори напролет! Откриха Лондон, Делхи, Магадан, откриха всичко. Не и моя полет... Плачи, моли се, смей се, задържат още рейса, и пак ни води, все през този вход - тя стройна като ТУ е, стюардеса мис Одеса, достъпна като гражданския флот... Но пак задържат рейса час и два. И пътниците най-покорно дремят... До гуша ми дойде всичко тоба. И аз летя, където ме приемат...
© Лозан Такев. Превод, 2002