Всичко друго е днес. Пак небето изгря.
Пак небето е синьо сред зноя.
И водата е същата в тази гора.
Само той не се върна от боя...

Вечно спорехме с него. А кой беше прав?
Той държеше на думите свои.
И от оня момент все ми липсва - разбрах.
Просто той не се върна от боя...

Той ненужно мълчеше, тананикаше сам.
Все си бъбреше нещо уж свое.
Всяка сутрин ме будеше, а вече знам,
че от вчера го няма след боя...

Затова ли е пусто, тъй пусто сега?
Уж сме двама и аз съм спокоен...
Само вятърът духа в оня огън с врага,
а пък него го няма след боя...

Пролетта ми го върна. И от нея пленен,
оня глас пак отеква в покоя.
"Да запалим цигара!" Той мълчи срещу мен.
Вчера той не се върна от боя...

Те са в сбоята смърт часовои.
Отразено е пак като в бистра вода
и небето притихва отново...

И в землянката имаше място за нас.
Всичко беше за двама ни в строя.
Вече всичко е мое и си мисля, че аз -
всъщност аз не се върнах от боя...