През очите с бръснач сякаш рязна зора и изщрака затвор - "Отвори се, Сезам!", и стрелците, познали, че мислим за тях, разтревожиха гнилата блатна вода и се почна забава на бърза ръка. Всеки сви се в снега, зъби скрил, и лежи. Даже този, когото куршум не лови, който чувства капана дълбоко в пръстта, който често надхитрял бе даже смъртта, легна с нас отмалял, покосен от страха. От съдбата не знаем усмивка дори и напразно сме влюбени в нея. Виж, смъртта има равни и силни зъби и широко, красиво се смее. Да покажем във вълча усмивка зъби. Още псетата мокър сняг лочат. Но снегът татуиран е с кръв и личи "Не сме вълци" с нашия почерк. Като кучета свили опашки пълзим и учудено вдигаме жълти очи - или лее се смърт върху нас из ведро, или Страшният съд е дошъл, все едно - от небето коси ни могъщо око. Под оловния дъжд от глава до пети сме подгизнали в кръв и покорно скимтим, със горещи кореми топиме снега, тази кланница не Бог, човек развъртя - няма изход дори и за тези с крила. Вие, кучета, стойте далече от нас, днес играта нечестна се случи, но сме вълци и хубав е вълчият час, а на вас и смъртта ви е куча. Да покажем във вълча усмивка зъби, тя на сплетните края ще сочи. Но снегът татуиран е с кръв и личи "Не сме вълци" с нашия почерк. Бързо! Плюйте на своите вълчи крака! Бързо, вълци! По-трудно убиват така! Неколцина гората поне ще спаси. Аз се мятам пред полупияни очи и зова заблудените вълчи души. Зад реката са живите, скриха се там. Сам не мога аз нищо! Какво мога сам?! Щом отказват да служат очи и нозе, щом престава и дивата кръв да зове жълтооките, бивши - уви - зверове. Аз съм жив, но обграждат ме мене сега зверове, вълчи нрав не познали. Стадо кучета - наша далечна рода. Беше време, дори сме ги яли. Аз показвам във вълча усмивка зъби - гнили кътници, знам, ще изскочат. На снега, татуирано с кръв, се топи "Не сме вълци" с нашия почерк.
© Анна Колчакова. Превод, 1990