Аз басни не разправям
за грубия живот.
В мен стреляха тогава
бойците на цял взвод.

Защо съдба такава
без жал ме би и мля?
Аз знам - но нямам право
с вас да го споделя.

Спаси ме командира ми почти.
Но някой настоя: «Разстрел - до ден!..»
И взводът за стрелбата се строи...
Ала един от тях не стреля в мен.

Съдбата ми отдавна
ме пържи в студ и зной.
Веднъж «език» аз хванах,
но се изплъзна той.

И тип един Суетин,
неуморим другар,
врага прикрит усетил,
с мен се захвана с жар.

Той досието ми открил, отворил,
прелистил документ по документ...
И никой нищо не успя да стори.
Успя един - като не стреля в мен.

Ръката литна в пропаст
с команда: «Огън бий!..»
И аз получих пропуск
за рая може би.

Но «Жив е!..» - чувам тихо, -
«В медпункта! Дайте път!»
Не се разстрелва никой
по устав втори път.

Догде куршуми вадеше цял час
от мойта плът хирургът изумен,
с момчето аз беседвах в полусвяст,
което в онзи миг не стреля в мен.

А раните боляха
и аз търпях едва.
Но в болниците бях сам
на почит след това.

Бе влюбен в мене целият
женски персонал:
«Ей, ти, недоразстреляният,
дали си оздравял?..»

А батальонът ми бе в Крим, все в бой...
И аз гликоза пращах там през ден -
по-сладко да воюва той. Кой той?
Тоз, който не жела да стреля в мен.

Аз чаец пиех тука,
със спиртец гърло грях.
И просто имах слука -
накрая оздравях.

«Воювай!» - ме посрещна
комбатът с равен глас.
А че си недострелян
не съм виновен аз!

И бях щастлив! Но след това - не би! -
от мъка вих и плаках клет в шинела,
че немски снайпер мен ме доуби,
убивайки войникът, който в мен не стреля...