Където и да ида аз, където да се дяна,
зад мен съдбата ми върви, подобно болен пес.
Аз гоня я - но скача тя на моето коляно,
сумти: безумни зеници и на езика - слез.

И тежко е с нея.
Аз стреснат тъмнея,
аз устни немея,
аз куркам с черва.
Все тъй да живея,
уви, не умея,
не искам да пея
и дишам едва.

Старея... И ето:
Палачо! - крещя. -
Тегли й въжето.
А аз ще платя.

Заричах се: - На нея плюя аз! - Ще я натиря.
Но жал ми е - умилква се, лишения търпи.
И взех по нещо са й хвърлям в моята квартира,
тя позасити ли се, просва се и дълго спи.

Тогава замаян,
където си зная
на воля се мая
сред говор и смях.
Но кучето трая -
сам вия, сам лая,
ако пожелая,
за всичко без страх.

Старея... И ето:
Палачо! - крещя. -
Тегли й въжето.
А аз ще платя.

Прииждат дни - забърквам се в такава вряла каша,
че дръпва се съдбата, блещи в страх очи.
Веднъж за храброст й предложих вино - само чаша...
От този ден - ни ден без чаша, а пък тя гълчи:

«Все гладна - сред оргии.
В Париж ли, в Ню Йорк ли
бих носила норки,
бих тънела в лукс...»
Съдбата си само
аз мятам на рамо
и влача я нямо
пияна дотук.

Не съм стар... Но ето:
Палачо! - крещя. -
Тегли й въжето.
А аз ще платя.

Веднъж напих съдбата си без литрите да смятам.
Тя хукна, милата, насам-натам и изскимтя.
Започна да ръмжи, да грубиянство, стана фатум,
отзад ми се нахвърли и ме сграбчи за врата.

Тежи ми под нея -
аз бягам, бледнея,
аз просто беснея
и викам встрани:
«Съдба неразбрана,
пусни ми гръкляна,
пусни ми гръкляна,
да пея - пусни!»

Палачо, прието!
Омръзна ми тя.
Тегли й въжето!
А аз ще платя.