Само на превала, над който свистят ветровете в небето,
по скални била с непристъпни стени под планинския пик,
живееше весело ехо с едничко желание светло, светло -
да се отзовава без страх на вика, на човешкия вик.

Когато самотност и мъка набъбнат на буца в гръкляна
и стонът сподавен се плъзне обречен към бездната зла,
викът ти за помощ от живото ехо подхванат, подхванат,
ще литне стогласо към всички на бързи и леки крила.

В нощта не човеци навярно, пияни от сила нечиста,
за да не достига сърдечният отклик до мен и до теб,
дойдоха тук да умъртвят, онемят теснината скалиста
и ехото вързаха те, и в устата му пъхнаха чеп.

До ранни зори продължи тази оргия злобна и ниска,
и ехото тъпкаха, но не отекна звук в тези била.
Пред изгрев разстреляха нямото ехо в ждрелото планинско
и бликнаха каменни сълзи от всяка ранена скала.