Пийнал по-малко от литър гений един нещастлив, спрял се пред чужда палитра и пред разпънат статив. Няколко мазки на четка... С жив модел става това. Я, симпатични крачета ходят със горда глава. Той залетя към Венера: "Знаеш ли, в този наш свят Данте живял с Алигери, както живее се в ад. Ний с теб ще минем без ада - студ е там, свят без лъчи. Казвам се аз Леонардо. Бързо се ти съблечи. Гола, недей се страхува - цял ще е твоят морал. Дай ми да те нарисувам или извая от кал." Рече му тази сестричка: "Нямате срам, ай-ай, бяс! Честна съм аз католичка и несъгласна съм аз. Всеки те мами и клинчи, иска в леглото модел. Брей, Леонардо да Винчи също като Рафаел. Аз не понасям разврата още от детските дни. Все им изкуство в главата. Първо, ела се жени. После ще спим в твойта спалня голи - ребра до ребра. Виж го ти, бил гениален! Не на мен тез номера." "Оо; имам аз вдъхновение, даже съм просто в екстаз!" - викна той с чисто вълнение, Сватбата стана завчас. Вечер веднъж аз излизам, срещам незнатна жена. Беше това Мона Лиза - като в картина една. Бивши другарки в Соренто дразнеше’ тя неведнъж: "Ловка бях с интелигента и го получих за мъж." Трепа се той, като сонда в дългия срок издълбал присмех в самата Джоконда - щом си абдал, си абдал... Тяхната тайна къде е: ето в усмивката тук - женското племе се смее над простодушен съпруг.
© Татяна Георгиева. Превод, 1989