Може би, не изпил е и литър,
Художник един, за десерт -
Срещнал е чужда палитра
И изоставен молберт.

Оттук-нататък е лесно -
Натура свежа затърсил в града,
Да бъде симпатична телесно,
Но с горда и умна глава.

Заподпитвал той местна Венера:
"Знаеш ли, - що за награда -
Данте с онази там, ... Алегиери,
Добре си живеели в ада!"

А защо ни е царството адово,
Не отивам там, даже и вързан.
Наричат ме тук Леонардо,
Така, че събличай се бързо!

Тебе аз, даже и гола,
С действие не ще оскърбя.
Сядай, да те рисувам, на стола
Или от глина да те излепя!"

Но, твърда била тази сестричка:
"Как така, нима не чувствате срам?
Честна съм аз католичка
И не мисля така да се дам!

Никоя покварена не клинчи -
От постелята, хоп - в акварел!
И все с Леонардо да Винчи,
Или с онзи там - Рафаел!

Аз тъй не мога - без чувства,
Ти своя морал докажи.
Че какво, като е за изкуството -
Ти първо за мен се жени!

Ще се разголим там, в ъгъла спален
Както при нормалните хора.
Че какво, като си гениален -
И ние не живеем в обора!"

"Мен изгаря ме туй вдъхновение,
Даже, направо - екстаз!" -
Художникът премалял от вълнение
И вдигнали сватба завчас.

...Жена от уличка тиха излиза -
Срещнах я, и - бързо отмина,
Беше тя - Мона Лиза,
Същата, като на онази картина.

На своите дружки в Соренто,
Се хвалела тази змия:
"Ловко аз на интелигента
Сложих семейна юзда!"

Блъска се той без почивка
И през този годишен престой,
Мона Лиза мълвеше с усмивка:
"Ох, ти, наивнико мой!"

...Песента дава разгадка навреме,
На усмивката (има ли тайна, кажете)
Надсмива се женското племе
Над простодушието на мъжете!