Над пропастта, пред мене зейнала, по стръмния, по края,
Аз конете си с камшика сам подгонвам към безкрая...
Въздухът не ми достига - аз мъгла и вятър пия - зная,
С възторга гибелен, усещам: иде краят, иде краят!

Забавете края, вие, забавете края ми, коне,
Вий не бойте се на камшика от повея!
Но капризни са конете, вироглави са те -
Да доживея не успях, не ще успея да допея!

Аз ще ви напоя, аз и стиха ще допея -
само миг да поспра на ръба, ще оцелея...

А щом умра, като прашинка, ще ме отвеят ветровете,
И в шейна, във ранно утро, по снега ще галопират -
Вий не бягайте тъй бързо, коне припряни мои, спрете,
Макар и малко, да отдъхна, преди последната квартира!

Забавете края, вие, забавете края ми, коне,
Вий не слушайте на камшика повея!
Но капризни са конете, вироглави са те -
Да доживея не успях, не ще успея да допея!

Аз ще ви напоя, аз и стиха ще допея -
само миг да поспра на ръба, ще оцелея...

Ний успяхме, там, при Бога, не приемат оправдания,
Но защо ли ангелите пеят с такива зли гласчета слаби?!
Или, може би, звънчетата, полудяха от ридания,
Или крещя сам на конете, да не препускат, като хали?!

Забавете края, вие, забавете края ми, коне,
Аз заклевам ви, да спрете своя бяг!
Но капризни са конете, вироглави са те -
Не успях да доживея, но ще допея, все пак!

Аз ще ви напоя, аз и стиха ще допея -
само миг да поспра на ръба, и-ще оцелея...