Погулях си аз, из леса лудях, Изморен не съм - все за здраве пях. А харесвах си песни всякакви, Очи чёрные, как обичах ви. Ту се влачим, ту се носим, ту пристъпваме в тръс, И в лицето ми конят хвърля тиня и пръст. Ама аз ще преглътна бързо слюнката с кал, И ще запея, усукал край гърлото шал: - Очи чёрные, как обичах ви!... Но... заделеното бързо стича се, Разлюлях глава - да се избистри пак, Поогледах се - и подсвирнах чак: Като стена е лесът - непрозрачна стена, Конете стрижат с уши и отстъпват назад, Ни просвет, ни петно - нито лъч светлина И игли ме бодат, чувствам в костите хлад. Кон си верен мой, ти спаси ме, брат! Накъде така, че защо назад?! Дъжд отровен заваля - чак задавих се, Вълк под стремето ми стрелна се. Ти, глупако пиян, зачервил си очи! Гибелта е дошла, не чакай края жесток! От колодата моя, туз са свили, личи, А без него смъртта е готова за скок! Аз на вълците бясно закрещях, А конете мои луцнаха от страх. Развъртях камшика - поналожих ги И запях си пак: "Очи чернью!.." Хрип, и тропот, и плясък, и жалостен вой! И звънчетата луцо се мятат във такт. Хайде, врани коне, летете змейове мои, Към полята безкрайни, към спасителен тракт. Изтрезнях съвсем от гонитбата. На стръмен бряг висим - на ръба на пропастта. На парцали пяна от устата ни - Да отдъхнем, да преглътнем, да откашляме. На конете измъчени, за верността, Поклоних се до копитата, до самата земя, Хвърлих товара излишен, поведох ги сам. Бог да ви пази, коне, че ме докарахте цял.                
© Румен Караколев. Превод, 2018