Някъде накрай земя, с небе сияещо зад граничния кордон едва ли не, здание на хълм стоеше ужасяващо - отдалеч, като да беше О-О-Не. И блести като зорница - красота - обаче там, вътре, в сградата царица е затворена в зандан. И Кашчей Безсмъртни плашещо животно бе в тая сграда за охрана назначил, но по-своему нещастно то и кротко е, туй животно... Кой го знае - може би? Зарад мама звярът беден вечно е облян в сълзи, че нали с глави е седем и с петнадесет очи. А Кашчей (преди във боя беше страшен той) от любов стопи се цял и залиня, и по своему нещастно стана старчето - при царицата не пуска пусти звяр. „Хайде, стига де, пусни ме - разтреперан съм от страст!...” „Ако искаш уволни ме - никого не пускам аз!” Храбрият юнак Иван току поел натам: „Аз Кашчеите ги знам до дъно чак!”, ходил-бродил и не щеш ли, озовал се там - той по своему нещастен бил, глупак! Дали бухал се закиска, или сова прокоби - на Иван душата сви се и глупакът заскърби. В подвизи съвсем напразни той тогаз поде с Баби-Ягите безсмислена борба, че нали и тя по своему нещастна бе - вдън гори и лесове сиромашта. Колко вещици погуби - даже и невръстни две, щом глупакът се събуди - идваше му да реве! Но от таз тъга, която го обгърнала, окопити се и стегна се Иван, а животното лежи си свито в ъгъла, свело то главите свои във фонтан. Тук Иван му се нахвърля - реже трескаво глави, смело към Кашчей пристъпва, меч вълшебен си върти. И крещи Иван ужасно на старика тук: „Аз брадата ти ще клъцна ей сега! Ти умри, пукни Кашчей!”, а тоя вика му: „С радост бих, но съм безсмъртен - няма как!”. Но Иван се е забравил: „Ах ти, гнусен фабрикант! Настроил - я колко стаи - скрил девица, интригант! Поръчение поел съм аз и дума дал!...”. Реч нечувана щом чул тъй да се лей, без намеса чужда тутакси Кашчей умрял - неграмотен, изостанал бил Кашчей. А Иван, червен от ярост, сритал го, на пода плюл, при оназ - и тя нещастна, бедна пленница нахлул!...
© Светлозар Ковачев. Превод, 2009