Носех своята Беда аз напролет по леда. Изтрещя ледът и, цяла сковала се, под водата полетях, а уж тежката Беда - върху края остър тя задържала се. По света от този ден дири все Бедата мен - слухове, сплетни, мълва редом тичаха. Знаеше, че не умрях само голата върба, а и яребицата с яребичета. Кой на моя мил от тях, каза аз и не разбрах, но издадоха ме те - много бъбрели. Не на себе си от страст, търси той къде съм аз, а след него Слух с Беда бързо тръгнали. И догонил ме на път, ме прегърна моят скъп, на седлото му - Беда, зло ухилена... Да остане той при мен имаше едничък ден, а Бедата вече с мен е завинаги.
© Светлозар Ковачев. Превод, 2009