Във ресторанта вчера вечерта ми казаха почти по етикета - хайвер и водка киснат вече там и гост е учен някакъв ракетен. Почти си спомнях някои от тях и в чашата не знаех що се лее - с усмивка между масите сновях, откликвах, ако някой позове ме. Той като Ришельо надменен бе, и сякаш строг баща в старинен скеч е - директор просто на ателие бил той, а не засекретен ракетчик. С китарата, със струни за запас - гордеех се, че също съм на мода. Привлича днес науката у нас, но тегли и китарата народа. Аз пих на екс и чашата разбих - с китарата ми някой в миг дотича и изредих акордите си три, запях, запих - науката обичам. Аз чудех се - хайверът тук стои, а казват уж, че сьомга няма вече, а моят учен някъде седи и мисли в милиони и парсеци. Директорът жена със колие прегръщайки, уж песента го грабва, замисли се - в това ателие какво ще има утре да разказва. А после той предложи ми у тях, щом скришом включи там магнетофона „Семейно да дружим!”. Отвърнах аз: „Мой дом ще бъде твойта къща модна.”. Нарочно скъсах струна със замах и скривайки, че в джоба имам друга, аз казах: „Тръгвам, но ще дойда пак когато марсианец ви гостува”. По съмнало пълзя като старик, в краката ми се врат деца с шейнички и бърза точен първи ученик в училище за своите шестички. Какво пък, сам така се подредих, на първите шестици само дават... По чужди маси ти недей ходи, подсвирнат ли - недей се отзовава.
© Светлозар Ковачев. Превод, 2009