Аз само част в стиха ще обясня, дотам са пълномощията мои... Заченат бях, естествено, във грях, сред пот и нерви в брачните покои. Аз знаех - над земята полетял - нагоре все по-гибелно ще става. Спокойно се подготвях да съм крал. Бях принц - държах се както подобава. Аз знаех - ще е както искам аз. Лишения и липси не изпитах. И служеха на мене в моя клас, тъй както на короната бащите. Не мислейки, изричах аз слова, на вятъра без свян ги запокитвах, че вярваха ми - бях им главатар - децата с благороднически титли. Страх всявахме в пазачите среднощ, ний - шарка, разболяла времената. На кожи спях, месо ядях от нож, тормозех зли коне със стремената. Аз знаех, че ще бъда възцарен - роден със знак жигосан от съдбата, от звън на сбруи бях опиянен, злостта търпях във книжките, в словата. Усмихвах се неискрено без труд, а поглед таен, щом е зъл и горък, да скрия можех - учен бях от шут. Той мъртъв е: „Амин! Горкият Йорик!” И аз отказах алчно да деля награди, плячка, слава, привилегии. За пажа мъртъв почнах да тъжа... Заобикалях клонките зелени. Забравих и ловджийския хазарт, копои, хрътки вече не обичах, от улова отдръпвах се назад гончии и ловци налагах с бича. Аз виждах как невинните игри все повече приличат на безчинство. И нощем тайно в бистрите води отмивах се от дневното си свинство. Проглеждах, оглупявайки съвсем, но сляп бях за домашните интриги. Не беше този век добър за мен, ни хората му - и зарих се в книги. Умът ми - лаком всичко да узнай, разбра и неподвижност, и движение, но полза от науки няма май, щом срещат всеки ден опровержение. С другарите ми нишката изтля, на Ариадна нишката бе схема. „Да бъдеш, или не” се питах аз и мъчеше ме тежката дилема. Все бурно е морето от беди и мятаме стрели - просо във сито, та отговора ний да отделим от тоз въпрос, задаван упорито. Глас на предци дочух да ме зове - откликнах, но съмнения ме тровят, нагоре мисъл тежка ме поде, крилата плътски свличаха ме в гроба. Споиха дните в мен нездрава сплав - изстине ли - на прах ще се окаже. Пролях кръв като всички - като тях, не съумях от мъст да се откажа. В предсмъртния подем се провалих. Офелия! Отхвърлям участ тленна. С убийството към тях се приравних и в същата земя със тях ще легна. Аз Хамлет съм - омразата презрях, и плюех аз на датската корона, но в техните очи в борба за власт убивах аз съперника за трона. Във раждането смърт ни се криви, от изблик гениален лудост вее. Задаваме все отговор фалшив, без нужният въпрос да е намерен.
© Светлозар Ковачев. Превод, 2009