По ръба на пропастта, почти на края й самия, аз конете съм подгонил и с камшика си ги бия... Въздух тук не ми достига, вятъра, мъглата пия - чувствам с гибелен възторг: пропадам аз, ще се разбия! Забавете ход, коне, ход малко забавете! Нека бича плющи полудял! Ах, защо тъй своенравни случиха ми се конете - не докрай доживял, ще умра недопял. Аз ще ги напоя, ще допея стиха - миг поне още да постоя на ръба... Зная аз - от урагана като прах ще съм пометен и с шейната ще ме носят във галоп по пътя леден - свойта крачка непокорна вий, коне, поукротете, удължете с малко пътя към приюта ми последен! Забавете ход, коне, ход малко забавете! Стига този камшик е свистял! Ах, защо тъй своенравни случиха ми се конете - не докрай доживял, ще умра недопял. Аз ще ги напоя, ще допея стиха - миг поне още да постоя на ръба... Ний успяхме, че при Господ няма гости закъснели, а тези ангели защо така зловещо са запели? Заридала ли камбана лее тези скръбни трели, или сам така крещя да спрат конете полетели? Забавете ход, коне, ход малко забавете! Аз ви моля - недейте летя! Ах, защо тъй своенравни случиха ми се конете - да допея поне, тъй и недоживял! Аз ще ги напоя, ще допея стиха - миг поне още да постоя на ръба...
© Светлозар Ковачев. Превод, 2009