Където и да искам аз душата си да дяна,
след мен - Съдбата като пес безсилен и болнав.
Аз гоня я със камъни, но в моето коляно
все се притиска тоя пес със пяна на уста.

Омръзна ми с нея
все сълзи да лея,
лице да бледнее,
да куркат черва.
Гърди леденеят
и гърло немее -
да съм - не умея,
да пея - не ща!

Нима aз старея?
Палачо, ела!
Кръвта ми пролей я,
а аз ще платя.

А колко пъти вричах се да плюя на Съдбата,
но жал ми е, че гладна тя умилква се, скимти.
Подхвърлях жалостиво на Фортуна аз храната -
когато е наситена поне задълго спи.

Тогава вилнея,
гуляя, лудея
и зле се владея,
небето мрача,
но песа си зная -
сам вия, сам лая -
каквото желая,
когато реша.

А щом остарея -
палачо, ела!
Кръвта ми пролей я -
а аз ще платя.

Но има дни, главата си тъй в пъкъла напъхвам,
че и Съдбата, пребледняла, отдръпва се назад.
Веднъж за храброст във Фортуна влях чаша с вино пълна
и нито ден без чаша вече - тя мърмори пак:

О, колко съм горка!
Да бяхме в Ню Йорк, аз
бих ходила в норка,
в плат златотъкан...
Съдбата пияна
аз мятам през рамо -
разнасям я само
насам и натам.

Не ще остарея -
палачо, ела!
Кръвта ми пролей я,
а аз ще платя.

Веднъж пре-преналях аз на Съдбата си без корист
и, милата, тя превъртя, в лице се измени -
обижда, безобразничи и се превърна в Орис,
нахвърли ми се изотзад и в шията се впи.

Тежи ми - под нея
да дишам не смея
и вече беснея,
и бягащ крещя:
„Не мога да пея!
Не мога да пея!
Не мога да пея -
пусни ми врата!”

Ще викна за нея
палач - нека тя
да висне на рея,
а аз ще платя!