Отново ме обзема трескав хлад,
трещи сърцето, сякаш камък в бъчва.
Скъперник в мен живее - зъл, мъхнат,
с мазолести ръчища ме измъчва.

Щом маенето мое доловят,
приятелите мрънкат „Пак се почва!”.
Със него ми е тясно в тоя свят,
не ми достига въздух, нито почва.

Не ми е двойник, нито второ „аз” -
тук тези обяснения не струват,
а плът и кръв от мен, мой грозен пласт -
такъв Стругацки даже не сънуват.

Изчаква търпеливо своя миг
и с моята ръка той ще пропише,
ще стана аз жесток и пресметлив,
ще ви продам накуп и единично.

Не търся оправдание за мен -
животът нека бавно се стопява,
но аз не си прощавам ни момент,
когато той внезапно надделява.

Но няма вече кой да го спаси:
последни сили аз събрах отново,
влях в гърлото, във вените отрова -
и нека пукне - аз го надхитрих.