Имаш поглед като нож: щом го впериш в мен, без мощ в миг оставам и забравям кой съм аз. Пък накриво щом се взреш - чак сърцето ми бодеш с острието на очите си тогаз. Що да крия: здрав съм, як! Сгъвам в шепата петак! Неотдавна даже бик с глава успах. Но животът с теб е зор - не кат’ да въртиш топор, а морално да те бия не можах! Я кажи ми ти кога аз съм скитал досега? Ти пък как не спря ни лете, ни в студа? Вкъщи връщам се по мрак и език оплезвам пак - като куче да те диря из града. Толкова чепик изтрих, че накрая тъй реших - с колело да обикалям по върви. И купих колело. За жал ме удари самосвал. Ти и в болницата пак не се яви. И хирургът стар дори се размекна - с цели три макари заши ми раната едвам. След упойката почти се разплаках даже; ти всъщност струваше ли тоя риск голям? Змийо, ти недей се смей, твоят мъж ще оздравей! Ще дочакаш отмъщение тогаз. Вземам острия бръснач, спипвам те и - плач, не плач - като зелка те обръсвам с него аз.
© Бойко Ламбовски. Превод, 1990