Този шут открадваше минути. Тъжните минути тук и там. Без усмивки, без да бъде шумен Шутове не правели така. В цирка светъл, между номерата Незабележимо, тихо, леко чак, Клоунът сред нас се появява В своя глупав шутовски калпак А от шутове преситен зрителя - Чака смях там и размахва чанта. И крещи той: "Клоун туй нима е? Щом е клоун - да е смешен трябва!" Ей и ние. Също си мърморим: "Щом излязъл си, разсмивай ти." Той тъгата ни от нас измъкна, и тихо взе от нашите души. Ние сме в съмнение - век двайсти. Цирка ни - световен - то се знай. Клоунът е доста мрачен вярно. Сякаш не е жив - невесел някак. Като гмурнал се е във вода той С две ръце на светло, нагло чак, от джобовете краде тъгата, на душите ни облечени в сака. Ние после глупаво се смяхме. Пляскахме с ръцете си със жар. Нищо смешно той не ни направи. Наш’та мъка на себе си събра. Само че шеги бърборещ, щракащ Все по-тъжен ставаше тоз мим, че на чуждата тъга товара, той, по навик, за свой го брои, Под теглото на поетата печал Сгъва се в прожекторния кръг Все по-тъжна пантомимата му става, По-дълбоки бръчките в лицето. Нашите тревоги и невзгоди Той със шепи вземаше от нас Сякаш взема ни родилни болки. (А за себе си защита не събра). И кикотим се сега без болка Весело по нашему е, да: "Как приятно само ни обраха Взеха непотребното за нас!" Време е. Със колене разбити в себе си замислен тръгна той. На арената бе царя рижият А и зад пределите и още. Злото наше гения изнесе В кулисите и смешно е за нас. А откраднатите мигновения Във едно съсредоточи ги там. Угаснаха на лампите свещите Барабанен бой... и тишина Твърде много взе си на плещите от нашето. И счупи си гърба. Зрителите, между тях и хора има Мислеха: "Пияница бил - паднал". Шутът в таз последна пантомима Заигра се той и преигра. Застина той - не нейде зад морето, край нас прилегна, сякаш уморен бе. Този клоун се задави с мъка. Свойте сили просто не разчете. Аз напред вървях неуморимо И над него не склоних глава. Този трик не беше пантомима: На пантомимите - царицата - смъртта. Тоз крадец оковите разрязал Нощем не пришпорваше коне. Умря шута - минутите откраднал - минути на човешката тъга. От нас много, зарад самохвалство Казваха и тъй ще преживеем Шута се прокрадваше отзад но тихо и безшумно - на ръце... Изчезна, сякаш вятъра го вдигна! Иле просто бе една шега? Шапката му само аз измислих, Клоунът без шапка беше там.
© Емил Петров. Превод, 2014