По жените много аз си падах. Много често ги подменях май. И се носят още клюки по квартала все за моите Дон Жуанови дела. И веднъж по пътя, най-случайно, край морето, няма тук шега срещнах аз една от тези дами със които свойте пътища деля. А душата и е тъй открита, а натурата и - просто широта, а за фигурата - думите не стигат. А във джоба нямам и петак. Тя подаръци какви да е не взима - книги и парфюми - все от клас. А в замяна удоволствие предлага от съмнителния си репертоар. ”Аз на тебе - тя ми вика - Вася, своето най-скъпо ще отдам”. Казвам: ”За двайстачка съм съгласен. За повече с приятел ще деля”. Тез жени като коне са, злобни - скочи в миг със вирната глава. Може нещо да не съм бил точен, Но обиди се и си отиде тя. А след месец май се уталожи, а след месец пак пристигна тя. Имам аз усещане такова, че съгласна е на таз цена. Жалко е - поетите не знаят нищо за мене - селското момче. Жалко и сонети не ще правят за моите любовни приключения.
© Емил Петров. Превод, 1999