Звездопът
Поема с много обръщенияСъдържание
- Пролог
- Самозапалване
- Ода за ТУ-134
- Ехро’70
- Пейзаж
- Кръвообращение
- Чандни чок
- Безсъница
- Родина
- Пустиня
- Полярен кръг
- Епилог
Пролог
И все пак ти работиш,
ти се трудиш,
сърце сантиментално!
Втвърдява се пред тебе времето
по-бързо от бетона
и от хляба.
И става все по-трудно да намирам
пак тези самородни думи на куража -
пак тези романтични изходи,
наречени метафори.
И става все по-трудно.
И даже тези редове когато
прегръщам,
аз се крия,
като че ли извършвам престъпление.
А лириката женена
Ми шепне:
- Ах, бягай, скъпи!
Идат!
Ще ни хванат!..
А истеричната патетика
ми прави сцени:
- Остави ме!
Не те обичам повече!
Махни се!..
Дали наистина не трябва да се махна?!
Дали да бъде този лист последен?!
Но аз не мога без поезия.
Аз трябва да намеря
пак тези романтични изходи.
Пак тези мъчни арки,
обкичени с узрели
петолъчни
съзвездия
и пролетна омая...
Вземи ме за ръка, о, свобода!
И нека да се прибереме пак в безкрая!
Самозапалване
Ето
стоиме
на земната аерогара
и светът е отворен,
и светът не е открит...
...Какво ми е необходимо?
Неръждаема вяра.
Песенен кораб...
И съм готов да скитам като скит.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Тревожни чудеса настават
и в мене,
и навред!
Цветът на светлината се сменяваше,
когато се издигах над това желязно било
на второто хилядолетие,
когато кратерът на двайсти век
изглеждаше успокоен
и аз -
почти угаснал...
Тогава
кървава мълния хрясна в очите ми.
И пламна ретината на небето.
И ме обхвана електричеството политическо.
И ето -
аз съм острата искра
между катода и анода на борбата.
Между Чехословакия
и Виетнам!
Между река Йордан
и Виетнам!
И между Андите...
и Виетнам!
Там
идат,
идат малките престъпници,
за да оправдаят
най-големите престъпници.
Там
падат яснооките мечтатели,
за да останат ясните мечти.
Там
пламвам аз
и пламваш гневен ти -
приятелю на стиховете...
0, нека бягат прелетни звезди!
Изгарящо сърце,
мой кратък брат,
ако сме истински,
сега
ще трябва нещо да запалим...
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Бъди искра!
Пали,
безстрашен подпалвано!
Настъпвай и изгаряй
посоките назад!
Пали високи пещи,
високи идеали,
високите зорници
на идващи простори...
Бъди искра!
Пали
зениците на идващите хора!
Ода на ТУ-134
Аз летя.
Настигам руски изгреви.
И в сибирски изгреви горя.
Мислите ми
екнат като изстрели...
Революцийо,
благодаря!
Социална
и техническа,
политическа
и поетическа,
ти си мое минало и бъдеще.
Аз съм твойта жива
жадна плът.
Долу гаснат земни кръстопътища,
а в небето
зрее звездопът.
Ехро'70
Осака!
Бездни съскащи разсякъл,
възкачвам се на теб
като на клада.
Ще изгоря ли в красотата пряка
на твоята техническа балада?
Осака!
Ти звучиш като осанна
на лазера
и на урана.
Под знака Ехро
дават си сражение
непримирими школи и учения.
Пламтят сензационните открития.
Крещи гладът за хляб
и за събития.
И чудесата са осъществени...
Само ние сме необяснени!
Влизам в пирамидите,
в нагодите.
Влизам в символите на народите.
А съм безнадеждно заразен
от легендата на утрешния ден.
Ето -
кулата на Кензо Танге
с трите си слънца кьм мен посяга.
На миналото -
слънце черно -
угаснало кандило.
На днешния ни ден -
пожар червен.
И слънцето последно -■
на мечтата -
разбира се, от злато...
Ала това недостижимо слънце
е същевременно локаторна антена.
Очите му са два дискретни люка.
И ето,
почва драмата оттука.
Защото
до окото
забранено
японец някакъв си пропълзял
и златна барикада основал.
И тъй
от слънцето на бъдещето той
крещял към хората,
зовял на бой.
Да бъдат изгорени експонатите,
а след това -
избесени богатите...
Наричаха го анархист.
Наричаха го комунист.
Шизофреник
и ултраляв...
И даже чувах, че бил прав...
Но демокрацията е велика,
оставиха го малко да повика.
А след това
полицията го свалила,
«без да употребява груба сила».
И пак блестят модерните машини.
И пак тече рекламният поток...
Човек,
нима си ти една прашинка
на бъдещето в златното око?
Една прашинка остра,
след която
ще протече сълза от ясна кръв...
За мене смисълът съвсем не е такъв...
И все пак
всяка капка кръв е свята!
Пейзаж
Винаги съм чувствал кръвна връзка
между моите вълнения
и хоризонта.
Вярвал съм на изгревите
като на големи братя.
Залезите са били за мене
уморените от работа бащи
и съм се завръщал
с тях
в несъществуващата
родна къща
и с тръпчивите им ЦЕетове
съм се прехранвал.
Но това,
което ме заобикаля тук,
то е нещо съвършено,
съвършено чуждо.
Някакви скали
нагънати
и сиви,
също като мозък,
хладен и пустинен мозък,
гдето аз съм в този миг
единствената жива мисъл.
Автострада.
Виадукт.
Там долу
до самия бряг
тъмнее
гробището за автомобили -
смачкано движение,
ръждясали надежди,
спряло
време...
И табела,
обясняваща какво е
разстоянието до Нагоя...
А морето свети,
набраздено от студените течения,
като пукнато стъкло...
Позволете ми да бъда тъжен.
Къде са небесата пълни с птици?
Къде са гласовете на щурците?
Къде е скъпоценната трева?..
Студено ми е
и изпитвам пак
обидата и болката на оня миг,
когато
за първи път ми казаха:
- Сирак!
Кръвообращение
Студенти на света,
студенти на протеста,
видях ви как се съсредоточавате
там -
в епицентъра на Токио -
на нежния,
на деликатния,
жестокия бетонен Токио.
Студенти
с огненочервени
работнически каски.
С червени щитове и знамена...
Червени гладиатори,
вселената е вашата арена!
И чувам аз гласа висмесен с вечност:
- Здравей, цивилизацийо,
отиващите да умрат те поздравяват!
А срещу вас се концентрира
полицията на света
със свойте благородно сини шлемове,
със сини щитове,
със сини палки...
(О, в този миг дори небето
срамува се от своя цвят
и се заоблачава.)
И еква боят
зъл и първобитен.
Червен поток
и син поток се сблъскват.
Тъй минало и бъдеще се срещат,
тъй чистата и мръсна кръв бушуват.
Това е кръвообращението на борбата.
Върху паважа пак остават
червени трупове...
Защо умираме,
приятели
и братя?
Защото някой трябва да доказва
на свободата
теоремите.
Защото някой трябва да открива
в геройството
и саможертвата
човешки смисъл...
Студенти ма света,
студенти на протеста,
не е насрочен още
изпитът последен.
Не е насрочен
изпитът антидържавен.
Но строгата наука
революция
се преподава в хиляди души.
И наближават сесии метежни...
И изстрелите стават неизбежни.
Чандни чок
Отлитам аз,
отлитам като времето.
Еднопосочен
и невъзвратим.
Понякога прицелен
право в темата.
Понякога -
безследен,
бледен дим.
Минават мойте дни.
Разглеждат
руините на храма Коджурахо.
Фотографират се под Тадж Махал.
Блуждаят
по бреговете на свещената Джамуна,
където тлеят мъртвите брамини
и вятърът пилее пепелта им...
И изведнъж
усещам твоето докосване,
любима...
Тъй просячетата на Лунния пазар
вървят след теб
и те докосват по ръката,
чужденецо.
И те докосват
с пръстчета прокажени
или с туберкулозни пръстчета.
Защото може би не забелязваш
как тичат подир теб,
как молят:
- Две рупии!
- Една!
- Или поне цигара! ...
- Може фас! ...
И пак усещам твоето докосване...
- Една любов!...
- Една-едничка!...
- Най-малката!...
- Не отминавай!...
Аз целият съм твой!
Аз друго нямам!
Ала за тебе бих откраднал
луна от Лунния пазар.
Или каквото искаш...
Тук гъмжи
от продавачи на банани,
от факири,
които свирят с нос на кобрите,
от велорикши и светци,
посипващи главата си със пепел,
със пепел от изчезнали човечества...
На Чандни чок -
на Лунния пазар -
съвсем не може да се разбере
кой е богатия
и кой е бедния
и кой,
в последна сметка,
проси.
Виж Алън Гинзбърг
как целува
червясалите, заразени рани
на бежанците от Бенгалия.
Защо?
За да изкупи греховете
на своята родина свръхбогата -
на просякинята Америка ...
Любима,
ще ти донеса
от Лунния пазар
една три хиляди годишна
въздишка.
Безсъница
Нощ -
виолетов крематориум.
И аз се гърча,
аз усещам
как даже мислите се овъгляват.
Главата ме боли,
като че ли
съм се отровил от магнолия.
Какво ли
нажежава въздуха
така непоносимо?
Навярно виетнамското огнище.
То е съвсем,
съвсем наблизо.
Ето, вижте
един наемник
от блатата
ни гледа с три чудовищни зеници -
две наркотични
и една автоматични.
Нещастнико,
ти трябва да убиваш,
а ние -
ние трябва
да възкръсваме!
...Висящият, гигантски вентилатор
издига и люлее мойта стая,
превръща я на въртолет.
Под мен е двора на хотела.
Под мен е Делхи...
Азия...
Света...
Като зелена жар светлее
една могила от бутилки.
Вонят варелите с изгнили зеленчуци.
А до оградата
като разстреляни
спят париите на света.
Спят
и сънуват
как след време
ще се превърнат на свещени крави
и колко хубаво ще е тогава...
Човечество,
ти имаш много полюси -
от пария
до хиписа преситен.
И на милиони богове те молят се.
А нужни са,
ах, нужни са
учители!
Първоначални,
ала като разума,
за да изкажат истините тежки.
Учители
по класова омраза
и същевременно
по доброта
човешка.
Родина
Тогава изведнъж изникна
огромната тропическа луна...
О, не!
Това не е луната.
Това е златното кубе на «Александър Невски.»
Това е златното небе
на моята родина...
Родино,
мой единствен храм,
ти се явяваш пак да ми покажеш
посоките на този свят объркан.
Ти идваш пак да ме спасиш...
Благодаря ти!
До днес не съм написал нито ред
за теб достоен.
А в тебе са се раждали
богове
и богомили,
а в тебе са били постигани
азбуки
и комуни...
Напразно ли съм дишал
твоя въздух?
Презирам тези влюбени,
които
бърборят всекиму за любовта си.
И тез, които
занаят са си създали
от любовта към теб,
Българийо.
Те хвалят те тъй, както хвали
търговец свойта стока на пазара.
Не съм аз твой любовник,
а войник.
И песента ми
повече на вик
прилича.
По войнишки се обричам.
На теб,
априлска моя.
И както партията казва:
за мене щастието
да живея
е щастието
да ти служа.
Бих искал да приличам аз на тебе,
тъй както атомът
прилича
на слънчева система.
Да бъда твърд като Балкана,
да бъда остър като Ирин-Пирин,
да бъда щедър
като Мизия
и Тракия,
и неделим,
тъй както свободата ти
и всяка свобода
е неделима.
Без теб не мога аз да съществувам.
Дори в антигалактиката да отида,
Георги Карауланов
ще ми построи
един Карабалкан.
Светлин Русев
ще ми нарисува
една руса светлина...
И вий, приятели,
чиито имена
не трябва тук да споменавам,
ще ми дадете мила красота
и млада слава...
И аз ще побеждавам,
аз ще побеждавам!
Пустиня
Едно момче,
един мой гневен двойник
с една граната само
и с едно сърне,
стои на пост
и слуша вятъра
в Сирийската пустиня.
- Войник ли си
или си кипарис? -
разпитва вятърът:
- В земята ли са твойте корени
или в небето? ...
- Звездите над пустинята са страшни! -
предупреждава вятърът:
- Пази се да не ти напълня
очите със звезди!..
Тогава...
Ще видиш бели
елински колони
над пясъците да блестят.
На тях предел античен е лежал.
Сега
на тях лежи всемира.
Целебна тишина извира
от сънните палати на Палмира...
Ала къде са светлите царици?
Къде са техните придворни дами?
Загинали са всички!
Само
Ефрат е живият им брат...
Ще видиш мраморните минарета.
Ще имаш песни.
Ще звънят дайрета...
Ала къде са Омаядите -
могъщите,
усмихнатите,
младите,
апостолите на исляма?...
Загинали са всички!
Само
Ефрат е живият им брат...
Ще видиш заникът на замъци,
които бавно се рушат
и стават пясък на пустинята.
Все още
кръстове ще видиш...
Ала къде са кръстоносците?
Къде са легендарните мъже,
обречени на меч
и знаме?
Загинали са всички!
Само
Ефрат е живият им брат...
Затуй дърветата маслинови
като вдовици на задушница
се гърчат
и раздават алилуя...
О, мои двойници,
о, братя на Ефрат,
отново аз се питам,
и ви питам:
За пясъка ли се сражаваме?
Или пък за звездите на пустинята?
...Евакуирани са всички важни
правителствени учреждения.
В защитен цвят са пребоядисани
заводите
и даже камионите.
В защитен цвят
е защитено всичко,
освен човечността.
Човечността!
А точно в нея са прицелени
ракетите с касетъчни заряди.
За нея са приготвени отровите,
биологическите
и химическите...
И точно в нея
се усмихва смисъла,
заради който се сражаваме,
дори с една граната само
и само със едно сърце...
И ако трябват още чудеса,
пак нашта кръв
ще напои пустинята
и нашите очи
ще напоят небето.
Полярен кръг
Безкрайна скандинавска нощ -
репетиция за смърт...
Но не заспивам.
Звездите,
като кучешки очи,
ту се загубват,
ту пак в мен се впиват.
И се просмуква бялото съмнение
и се съглеждам
не чак толкоз млад...
Кому е нужно моето движение?
Не е ли неспасяем този свят?
Нали учените,
платени
от най-богати монополи,
днес доказват:
че космосът се разширява
и че галактиките се отдалечават,
и че пространството велико се опразва,
и всичко стине
и се отчуждава
подобно минало
от бъдеще...
А аз...
Аз се опитвам да сближавам!
Да свързвам!..
Смешен
и осъден...
...Аз мразя мрачните пророци!
Ако желае господ,
нека да продава
небесната си плоча за надстройка!...
Сега
бих предпочел
природата да слушам,
в безкрайна скандинавска нощ...
Студено е...
Скимти вселенски вихър.
И като неопитомено куче
промъква се треперещия космос,
за да се стопли на сърцето ми -
за да се стопли на сърце човешко!
Макар
за някакъв си миг,
от някакъв си двайсти век,
от някаква си вечност!...
Епилог
В една пирейска кръчма ще се срещнем
вий -
двата призрака,
и аз -
все още живият.
Върху бутилките ще плачат свещи.
И вино кърваво ще се разлива.
Тогава ти ще влезеш, Одисей,
ще питаш кой е пътят за Итака...
Но рано е.
А рана зее
под партизанското ти яке.
Тогава ти ще влезеш, Чайлд Харолд.
И ще издигнеш злобната наздравица
за пътя, който се отдалечава
от твоя роден Албион...
Милорд...
Настъпва моя ред.
Да вдигна чаша
за моя свят,
за пътищата наши...
Не съм бил омагьосан от сирени.
И на печал
съвсем не съм обречен.
И все пак,
вий и двамата сте в мене -
беглецо вечен,
и търсачо вечен!
Аз бягам от един обратен свят,
който ограбва,
осквернява
и убива.
Затуй горя посоките назад,
дори когато в мене ги откривам.
И съм търсач.
Аз бъдещето диря.
За мене комунизма е Итака.
Ще странствам.
Триста пъти ще умирам.
Но красотата вярна ще ме чака...
Не през пустини,
не през океани...
През революции съдбата ми се вие
и тъй -
за вас, лъчи неовладени!
За тебе, звездопът,
ще пия!