Аз казах си: ти не пиши, -
но чешат се ръцете ми.
Ох, мамо моя родна ти, другари милите!
Лежа в кревата - мръщят се
Не спа: във страх - нахвърлят те, -
А редом - психо тихи са, и нелечими те.

А има психо разни там -
не буйни, но тъй мръсни знам -
и с глад ги, тях лекуват, бой от санитари да.
но тъй е удивително:
без ризи усмирителни
и всичко що храна за мен бе, психо тез ядат.

Къде е Достоевски там
със „Записки“ известни нам, -
Да види, той покойника - с глави трошат врати!
Ще кажем и на Гогол там
за наш живот убогия, -
ей-Богу, този Гогол нам хич и не вярвал би.

Ей туй е мъка, - плюй на тях! -
А те пък, много буйни са:
и да ме близнат ги влече - ей-богу, писна ми!
В палата номер седем бе
един там мръднал бе съвсем -
и вика: „Дай Америка!“ и санитари би.

И не желая славата,
доде добре е здравето -
разсъдък не загубил аз - това ще е напред.
Виж главен лекар, тъй жена, -
май тихо, но побъркана, -
аз и на нея: „Полудях!“, шепти тя: „Чакай бе!“

Аз чакам, чувствам го - така
резец на нож за мен сега:
забравих азбука, падежи спомних само два...
И аз другари мои днес,
какъвто да съм бил и пес,
Вземете мене, му и него веднага!