Аз мозък ваш не бутам -
не е шега това.
Във мене тази сутрин
цял взвод със залп гърмя.

Защо съдбата злата,
стовари ми това? -
То тъй ми е познато -
не казвам го сега.

Мен командира мой почти спаси,
но някой на разстрела настоя
А взвод отлично заповед покри,
но бе един, там който не гърмя.

Съдба ми буйна мръкне
отдавна прегоря, -
веднъж „език“ домъкнах
домъкнах, но умрял.

Но, а спеца Суетин,
неуморим, умел,
тъй се тогава сети
и взе ме той за цел.

Примъкна и домъкна на света
скалъпен и фалшив там матер’ял,
тъй не можаха и да спрат това.
Можа един, тоз, който не гърмя.

Ръка пропадна в пропаст
с глупашки крясък „Пли!“
И залп ми даде пропуск,
към ада път откри.

Но чувам: “Жив, проклетник.
Мъкнете в медсанбат!
По устав съответно
не може пак стрелба.“

Хирурга после цъка със език,
и той куршуми маха, чудеса,
а аз беседвам тайно в сън за миг
с момче това, тоз който не гърмя.

Аз рани като куче,
тъй лизах, не лекувах
и в медсанбати скучни,
аз славен им се струвах.

А влюбен беше в мене
цял слаб, тоз женски пол:
„Боецо, недострелян
спринцовка и на стол!“

Наш батальон геройстваше в Крим той,
и пращах там глюкоза ей така,
да бъде сладко тъй на него в бой
Кому? На този, който не гърмя.

Аз пих и чай в сервиза,
и спирт бе там едва,
не се огънах, стига,
и пак съм на война.

В свой полк ме определят,
„В бой - каза ми комбат,
а туй че недострелян,
аз тук не виноват!...“

И аз щастлив бях, но покрай пъна,
като белуга вих и клех съдба:
мен немски снайпер догърмя сега,
уби го, този, който не гърмя.