Ох, къде бях аз вчера - не помня го не,
Само помня, стените с тапетите.
Помня, Клавка там бе, и приятелка бе, -
аз целувах се в кухня със двенките.

А на сутрин това -
те ми казват тогаз:
На хазяйка псувня,
всички плашил съм аз,

Сякаш гол съм бил цял,
сякаш песни крещял,
а баща ми, така,
съм твърдил генерал.

След туй късал съм риза и в гръд съм се бил,
и че мене така са продали ме,
и за гостите, казват, покой не е бил, -
мъчих с блатни акорди нажалено.

А да пия съм спрял,
щом в умора съм цял,
и във пода троша
благороден кристал,

Лях и вино в стена,
а сервиз за кафе,
през прозорец така,
аз го хвърлих добре.

И не може каза дума даже някой сега,
но пък после те тихо се справиха,
те на мен кат тълпа, и ръцете отзад,
и накрай с мен се почна забавата.

Кой там плю ми в лице,
кой ля водка в уста,
А танцьор там ли бе
би в корем със крака...

Но вдовицата тя,
на мъж верна сега, -
но живее сама -
тъй пожали ме тя.

И бледнея на кухня с разбито лице,
правих вид, че трезвея, милия.
«Развържете! - крещях, - вече мирен съм бе!»
Развързаха, скриха те вилици.

Тук започна вобще -
нямам думи добре,
откъде пък се взе
толкоз сила в ръце?

Аз, ранен съм звера,
напоследък и див,
И прозорец, врата
и балкона разбих...

Ох, де вчера аз бях - в ден го търся със свещ,
Само помня, стените с тапетите...
И остана лице, от побоя горещ.
Накъде сега с рани завехнали?

Ако вярно е то,
и на трета поне, -
мен остава едно:
да се легне и мре...

Но вдовица добра
все пак туй преживя,
тъй пожали ме тя
и ме в къщи прибра.