Бях с Бедата си навред
и по пролетния лед.
Изпращя леда - душата в миг сгърчи се.
Тъна - камък във вода,
а пък тежката Беда -
за край остър се държа
не разтърси се.

По света от този ден,
търси тя Бедата мен
Слуха с нея редом и със Злословие.
И не срещнах аз смъртта,
знай го голата върба,
и за птица със деца
туй не новост е.

А на моя Господин,
някой каза му нали,
ех, предали са ме те - само бъбриха,
Не на себе си от страст,
тръгна Той към мен тогаз,
а подир Беда с Мълва
се потътриха.

Той догони ме сега,
и прегърна ме така,
на седлото му - Бедата зло хили се
Да остане не можа -
бе едничък ден това.
Тъй Бедата вечно да
в мен вселила се.