Душата както да заставя, дето да се дяна,
след мен е пес - Съдбата ми, безпомощен, болнав.
Аз гоня я със камък, но умилква се в коляно -
и гледа ме безумно тя, със лига във уста.

Боли глава с нея -
с очите жалея,
с лицето бледнея
и куркат черва,
аз цял леденея,
и в гърло немея, -
живот не умея,
да пея не ща!

Нима аз старея?
С палача сега?..
Да дръпне, да беси,
а аз ще платя.

Аз се заричах толкоз пъти, във Съдба да плюна,
но жаля я, все гладна е, - ласкае ме, скимти, -
и взех тогаз от жалост да храня таз Фортуна -
кога се тя насити то тогаз по-дълго спи.

Тогаз си гуляя,
въртя се, вилнея,
и зле се владея,
небето тъмня.
Но песа аз пазя,
сам вия, сам лая -
и що го желая,
когато аз ща.

Кога остарея,
с палач ще вървя, -
да дръпне, да беси,
а аз ще платя.

А има дни когато аз в такова пъкло ще се спусна,
че и Съдбата сбърка се, и плаши се, бледня -
за храброст някак дадох чаша вино на Фортуна -
ни ден без чашка, от тогаз, но все мърмори тя:

«Закуска - е колко?!
А аз там в Ню-Йорк ли
бих ходила в норка,
бих била в тафта!..»
Краката - в стъпка,
съдбата - на гръб ли, -
на връх ли, от хълм ли
с пияна сега.

Не ще да старея -
с палач да вървя, -
да дръпне, да беси,
а аз да платя.

Веднъж прелях кога наливах вино на Съдбата -
и тръгна тя да ме разбий, тъй измени лице, -
превърната във Орис, - безобразно злата, -
отзаде скочи ми, съвсем за гърлото ме взе.

А тежко под нея
и вече бледнея,
аз вече в бяс вия,
аз бягам крещя:
«Не трябва за шия!
Не трябва за шия!
Не трябва за шия, -
да пея аз ща!»

Съдба, щом успея,
с палач ще е тя -
да беси на рея,
а аз ще платя.