Не космос - метри пръст стоят над мен,
и в шахтата без празнични процесии,
но ние сме с неземната съвсем -
а всъщност със най-земната професия.

Дали ние магьосници не сме?
От ада горе въглищата мъкнем.
От дяволи горивото крадем -
да нямат огън, те с какво да стъкнат!

С взрив така, положено, снетото
златото надежното черното.

Самите сме кат дяволи, във прах.
За туй пък влакът ни не тръгва празен.
Терзаем ний Земята майка пак,
но на земята топлината ще порасне.

Тук вагонетки, нас ни веселят,
летят като на филм. Шегичка само:
"Дай въглища на родната страна!"
усещаме по собствените длани.

С взрив така, положено, снетото
златото надежното черното.

Да, така правят въглища пара,
но ровим още: гладът е ненаситен.
Да ровим трябва в нашата душа,
но все забравяме, копаем антрацита.

Със ями са изровени поля
и не забравяй, виж кога си гневен,
но нас, благословената Земя,
ще ни прости, че ровим се във нея.

С взрив така, положено, снетото
златото надежното черното.

Загризал векове дълбае тук
(ту взрив, ту звън - такова безкитарие!), -
раскри череп миньорския ни чук,
голямо той го прасна полушарие.

Не бой се от заблуда в тъмнина
и да налапаш прах - не само ти си!
Напред! Надолу! Ще сме на щита -
Самите рихме тези лабиринти!

С взрив така, положено, снетото
златото надежното черното.