На Николай Скоморохов и неговия загинал приятел
През войната до края към дома аз стремих се,
и дори да се палех, аз се бих делово.
Ала бързаше той, не прегъна се - миг бе, -
във войната назад и напред се обърна, лета две са то!

От четирсет и трета
в него пулс не туптя,
а пък аз тъна леко
в довоенен съня.

Гледам аз, и тъпея,
тежко дишам сега...
Тъй добър, по-добър бе,
а на мен провървя.

Аз на топло не крих се, чай с Господ не пих аз,
аз в тила, не стремях се, в съдбата до край,
но жените мълчат и намекват ми, викат:
Ако ти там навеки да бе, може моят да бе оцелял.

Не таи се загадка
във въпроса с тъга -
и за мен не е сладко,
че при тях не вървя.

Тук така им отвърнах:
"Аз простете съм цял!
Аз случайно се върнах,
а пък ваш не успя".

Той крещя напоследък, в самолета изгарящ:
"Ти живей, ще успееш!" - през шума долетя.
А летяхме под Бога, край самия там рая -
той се вдигна по-горе и седна, а пък аз до земята успях.

Сухо срещна летеца
райски аеродрум.
По корем кацна вещо,
не пълзя, и без шум,

той заспа - не се буди,
той запя - не допя,
аз се върнах по чудо,
ала той не успя.

Аз съм вечно виновен пред тез що летяха,
днес които да срещна ще го считам за чест.
И макар да сме живи и до край долетяхме,
гори памет и мъчи ни съвест - у кого? У когото са те.

Някой точно тъй някак
часовете брои
и живота ни кратък,
е бетон-полоси.

Там така - кой разби се,
кой - навек излетя...
Ето аз приземих се, -
ех каква е беда.