В света на всичко му свършва срока,
като дявол разяжда морска сол...
Два мрачни съда стояха в дока,
стояха редом - просто борд до борд.

Тръби криви по-малката от двата
и все повдига бака и кърма:
От тип какъв е този тип? И с груба хватка!
Ръждив и грозен - просто е едва!

В упор тук тези съда двата
не се виждат
но ненавиждат се и двата
тъй взаимно.

Той бе във вид такъв авариен,
но и пък тя не нова бе съвсем, -
и отдалече да се открие -
от страх ще си потънал в ясен ден.

Той по-голям, бе и отвратен даже
макар юнак железен бе и здрав,
с хиляди двайсе беше той, с тонажа
там възмутено тръскат го така!

Един на други съда двата
все обидно,
те ненавиждат се и двата
тъй взаимно.

Минават седмици, - тях ги кърпят,
и шев ръждив шпаклован нареден,
и ватерлинията тръпне
в превръзка кораби съвсем.
Медта я лъскат и боята я полагат,
поддържат пара, в салоните им - май, -
и палуби и плещи се оправят
с ремонт на тези кораби накрай.

Те с гладък борд узрели
много видно
така разхубавели -
са взаимно.

Така големия към по-малка,
въздъхнал, казва: Не прави са!
Жена аз никак не узнал съм
и кораб по-прекрасен, като вас!

Тази по-малка беше някак също
и шепне, че е той неотразим:
Голямо вижда се попътно, -
добре е близко то - все пак нали.

Край тях тълпите са тъдява,
с хора видно
и двата съда обясняват -
се взаимно!

Макар там някак началник малък
в пристани прати ги различни той -
но двата кораба от дока плават,
както стояха, - те са борд до борд.

До хоризонта редом мълчаливо,
не подчинени ни в кормило, ни вода.
Ремонтната бригада маха им щастливо
на не желалите раздяла съда два.

Що с тях е? Може бяс в тях чуден
тъй е видно?
А може просто тъй се любят -
те взаимно.