Аз сега съм прецакан - стоя на земя -
тъй постави ми суша капани:
трап не виждат и слизат така на брега -
тези моите днес капитани.

Само нули са в моите песни сега,
в тях все повече прорези, рани:
в капитанските кители вече не са,
тези моите днес капитани.

Не ще съм сега в морето,
в порт не ще ги срещна тях.
Моя болница си вечна -
ти си скомина в уста!

Капитаните казват: “Ти дай не хленчи!”
Аз не хленча, като вълка вия:
Взехте просто не моите песни уви -
тъй душата ми взели и скрили.

Срещат в порт вас другарите верни в тълпи,
разделих със вас вашите лаври, -
мен се струва, че слизам от кораб нали
в тези Токио, Хамбурги, Хаври...

Не ще сте сега в морето,
в порт не ще ги срещна тях.
Моя болница си вечна -
ти си скомина в уста!

От площад е по-силно, аз вярвам, море
и по-здраво от дом то - бетонов,
По-добър маг морето е от чародей, -
и ще срещна вас от Лисабон аз.

Аз механици, шкипери виждам в съня, -
виждам аз, че не бесни са зверски, -
Капитани по трапа от танкер вървят,
от товарни и от “пасажерски”...

Не, ще бъда пак в морето,
в порт ще срещна аз ги тях, -
плюя в болницата вечна
и в теб скомина в уста!