Аз заченат съм - помня неточно, -
едностранната памет не носи.
Но заченат бях нощем, порочно,
и явих се в света недоносен.

Аз се раждах не в мъка, не в злоба, -
девет месеца - не са лета.
Първи срок аз изкарах в утроба:
Нищо хубаво там не видях.

Привети на светците ми,
че всичко те разчекнаха,
че моите родители
тук мене ме заченаха.

Във времена укритите,
сега почти са приказни,
кога със срок великия
в дълги конвои скитат се.

Арест в нощ на зачатие,
а много и по-рано са,
ей на, живее братчета -
тъй честна ми компания.

Ход на думички бързите, ход е,
Слово, редчета милите, слово!
Първи път аз получил съм воля
по закона на трийсе и осма.

Ах да зная, кой дълго държа ме -
на подлеца ще върна докрай,
но родих се, живях, удържах се, -
в дом на Първа Еснафска, открай.

Там зад стена, стеничката,
зад перде, безочливи,
съседката с комшийката
глезят се със водчица.

Живеят равни, скромно да:
система коридорна е,
в етажа стаи много са,
клозет един отворен е.

Тук студ и студ такъв видях,
не топли телогрейката.
Тук аз наистина разбрах,
цената на копейката.

Без страх е от сирена съседка,
свикна с нея и мама немного.
И аз плюех тъй здрав и три летен,
на въздушната тази тревога.

Да, не всичко, отгоре, от Бог е -
и народа „запалки“ гаси.
И, кат малка за фронта е помощ,
там цукалото мое тръби.

И бие слънце в три лица,
през дупките просейва се,
на Евдоким Кирилича
и Гися Моисеевна.

Тя пита го: „А синове?“ -
„Да без вест са пропаднали!
Ех, Гиска, род един сме все,
и вие сте пострадали.

И вие сте пострадали,
а значи - порусначени,
при мен - без вест са паднали,
при теб - невинни значи са“

Не съм аз с пелена, с биберона,
и живях с памет - не безпризорен.
Мене дразнят така - „недоносен“
макар че, бях нормално износен.

Маскировка се мъчех да късам,
гонят вече пленените тук?
Щом бащи наши, братя се връщат
у дома, я свой или пък чужд.

На леля Зина блузката
с драконите, със змейове -
а на Попов, що хруска все,
баща дойде с трофеите.

Трофейната Япония,
трофейната Германия:
Дойде страна Лимонена -
съвсем куфаромания.

Взех от баща на станция
пагони, за играчка, аз,
а от евакуация
в тълпа се връщат граждани.

Тъй оглеждат се те, климат някак,
отрезвяват, след туй изтрезняха.
и оплакват се тези, що чакат,
недочакали те ореваха.

В метро рие на Витя бащата,
ние питаме: „Защо?“ - той със хъс:
Тъй, коридорите свършват в стената,
а тунели извеждат навън.

Пророчеството бащино
не чу Витя с аверите:
От коридори нашите
в затворнически тези е.

Да той все тъй във спор ще е,
допреш в стена - преструва се.
Премина коридорчето,
в стена завърши, струва се.

Но свой ум имат си бащи,
а що ни нас касаещо -
живота гледахме сами,
съвсем напълно знаещи.

Всички ние и малки, големи -
само в боища, в кръв сме от рани,
а в мазета, и там в сутерени
на децата се иска под танка.

Не получиха даже куршума,
В пе-те-у-та живей - не тъжи.
Ни да дръзнат, нито риск, но рискуват -
от пилите да правят ками.

Ще се забият в дробове
от никотина черни са,
по ръкохватка много е
с пластмасите трицветните.

А работят делнично
хлапета със сополчета:
в строежа немци пленници
за хляб им дават ножчета.

Играта детска папаха,
след туй хазарт с хъшлаците,
и романтици някак си,
крадци са от сокаците.

...Спекулантка там беше тя първа -
и съседи и Бог са в погнуса,
живота милионерски завърши
Пересветова леля Маруся.

А при ней зад стената са гладни,
но Маруся си пие сама...
Край вратата тя просто тъй падна -
некрасиво тъй, зло тя умря.

Кяр - дрога, но мехлем ли е,
не удържа съвсем това
богатичката леличка
Маруся Пересветова.

Еднакво беше - никакво:
А видиш ли - мъчително.
Особено обиди го
богатството - строителя.

Дома строши, говори ни:
„ Не трили носовете си,
а аз - защо аз там се бих?! “ -
и следват епитетите.

Беше време, мазетата бяха,
беше дело - цените да падат.
И канали, де трябва, шуртяха
и накрая, де трябва, попадат.

А деца на старшини, майори
на север са те в ширина,
че от всичките там коридори,
най-удобно им бе вдън земя.