Стихове не пиша и романи,
не чета фантастика сега, -
аз лежа във стая с наркомани,
чувствам - сам ще бодна се с игла.

Някой рани лекуваше бойни,
така - някой, запазва тила...
Ех, братлета мои „спринцовки“,
не се боцкайте вие с игла!

В душата ми съмненията бъкат,
бият и въпросите в глава, -
аз лежа във стая, дето гълтат,
вдишват и се боцкат в ред така.

Някой там е пробил тъй душата,
Някой просто останал един...
Ей братлета, хвърлете го “мака“ -
преминете на апоморфин!

Тук шизофреника неизвестен -
санитарка тайно люби го -
той мълви: - щом без пари съм нещо -
ще съм с капките на Зиминов.

Някой там съвестта тъй пробил е,
някой пушил в сърцето хашиш...
Ех братлета, вам повест да пиша,
жалко, с повести аз се простих.

Искат се срочните промени!
Най-весел от нас също тих е.
Пети ден на някой търсят вени,
не намират - сам отвикнал е.

Някой дишал там май кокаина -
и тук казват - във изход за миг;
Някой ял килограм кодеина -
прати себе си - за ден убит.

Аз обичам буйни, не пияни,
Аз обичам тях, що смели са.
Аз лежа във стая с наркомани,
колко се наслушах в нея - там!

Някой кубове там в ръка ръга,
Някой яде и твърд, здрав волфрам...
Доброволно приелите мъка,
тази песен е писана вам!