На Лариса Лужина
Навярно съм загинал; свил очите - виждам, -
навярно съм загинал; плахо все, така, -
къде съм аз до нея - тя в Париж е била,
аз вчера го узнах: не само е това.

А песни що и пях за Севера далечен!
Аз мислих: на ти сме - макар едва-едва.
За неутрална зона бе напразно песен вече,
не пука и съвсем, какви са там цветя.

Аз още тук изпях - аз мислих, че е близо -
брояча и за този, що по-рано с нея бе.
Какво е и за мене - тя в Париж е била,
и сам Марсел Марсо говорил нещо все.

Захвърлих си завода, общо аз не прав съм,
зад речници заседнал съвестно, със страх.
Но що за ней това? Та тя е във Варшава,
с различен сме език, разминахме се пак.

Пристига, и по-полски казвам: Проше, пани,
мен приеми, такъв, и стига колко пях...
Но що съм аз до нея, тя далеч в Иран е.
Разбрах аз: че за ней, аз просто не успях.

А тя е днеска тук, а утре ще е в Осло...
Видях се в чудо аз, да, случи се беда!
Преди кой с нея бе и този що е после
то нека пробват те, аз просто ще поспра.