Що за дом е тих,
потопен е в мрак,
с ветрове е бит
сякаш често чак,

и с прозорците
гледат все в овраг,
а пък портите -
все към друм са с праг?

Уморих, уморих се, - разпрегнах коне.
Ей жив има ли тука, излез, помогни!
Никой - само там в пруста май сянката бе,
лешояда се спусна и кръга стесни.

Влизаш в този дом
като в кръчма пак,
а народ е щом -
всеки трети - враг.

Свили скули все,
гост неканен си!
А икони - те -
накриво поставени.

И завърза се смутен, чудат някак спор
някой с песен там стена, китара терза,
под покривка потайно мен плаши със нож -
откачен до припадък - крадеца хлапак.

А ще кажат ли -
що е дом такъв,
кой в тъма стои
като чумав същ?

Лампи гаснат в час,
въздух спарен е...
Що живот у вас
все не харен е?

А разкрили сте порти, под ключ е духът.
Кой стопанин е тук?. - да е с вино за гост
А пък отговор бе - Май си дълго ти в път -
тъй и хора забравил - с такъв сме живот!

Гозба кисела,
век - на лапад сме,
с чувства вкиснали,
пъпки раснат все.

Много тук се пий
с вино сме ние -
дома е разбит,
бием, бесим се.

Аз коне уморих, - и от вълци спасен.
Покажете ми край, в светлина да гори.
Покажете ми място, такова за мен, -
къде пеят, не стенат, и под не е крив.

За места така
не сме чували,
дълго все в тъма
сме кротували.

От век сме ние -
в зло - шушукаме,
под иконите
с черен пушека.

И от смрад, де иконата косо виси,
презглава ги аз гоня, захвърлил камшик,
да се носят коне, дето виждат очи,
къде хора живеят - те хора нали.

...колко то тъна,
колко изчезна там!
Мен живота хвърля -
не бях в бездната.

Може пях за вас
не умело аз:
„Очи чёрные,
скатерть белая?!“