Сякаш бръсне, тъй изгрев ни плесна в очи,
и прищраква затвор, кат сезам се откри, -
и тук идат стрелци, дето в спомен са те,
водни кончета литват от гнила река,
с нас забава върви - в две ръце, в две ръце!

Ние зъбите скрихме, лежим по корем.
И зад флага спасен не се чувства добре,
чувствал вълчи капани той с лапи едва,
този, който куршума не стигна, не спря, -
също страх е обзел, и прилегна той слаб.

Аз живота усмихнат за вълци - не знам,
саможиви, напразно го любим.
У смъртта - красива, широка е паст
зъби здрави и крепки - не губи.

И усмивката вълча кривим пред врага,
още не бити са псета до кърви!
Но личи си: със кръв татуиран снега -
наш е почерк: не сме вече вълци!

Със подвити опашки, кат псета пълзим,
небеса с удивените мутри следим:
От небето ли мъст върху нас се проля,
на света ли е край - и в глави кривина, -
само биха нас в ръст от железни дула.

С кръв намокрени сме под оловния дъжд -
и смирени така: все едно сме без път!
Със горещи кореми топихме снега.
Туй клане не Бог, - а човек развъртя:
На летящите - в полет, на бягащи - в бяг...

Псета, не щете с глутница моя, комплот,
в равна драка - за нас е успеха.
Вълци сме - и добър е наш вълчи живот,
Псета сте - куча смърт е за песа!

И усмивката вълча кривим пред врага,
да спрем сплетни до корен, напълно.
Но личи си: със кръв татуиран снега -
наш е почерк: не сме вече вълци!

В гора, - там и немного от вас ще спася!
В гора, вълци, - по-трудно убиват във бяг!
На крака вие плюйте, спасете деца!
Аз се мятам в очи на пияни стрелци
и зова заблудените вълчи души.

Който жив е сега, се таи на брега.
Що аз мога един? Просто нищо така!
И отказват очи, притъпи се нюха...
Къде сте, вълци, горския звяр, много стар,
Къде си, мой сега с очи жълти, рода?!

...аз живея, но мен обкръжават сега
твари, вълчи не знаещи воя, -
туй са псета, далечната наша рода,
а преди ги брояхме за плячката своя.

Аз усмивката вълча кривя пред врага,
и откривам загнилите зъби.
Но личи си: със кръв татуиран снега -
наш е почерк: не сме вече вълци!