На Василий Алексеев
Спорт вдигане на тежести не нов е -
в историята случва се това.
Спомнете си как грък там друг отдолу
го вдигна, хвърли, малко задържал.

Кат врат на жертва, кръгъл гриф аз стискам.
Овация ли чувам, свирят ли?
Аз от земя Антей, взел щом поискам
кат първи древногръцкия щангист.

Аз изящен не съм кат мустанга,
спънат съм в движенията, ох.
Щанга, претоварената щанга -
вечен мой съперник и партньор.

Такава не за вдигане грамада
на враг не пожелавам даже свой.
И аз вървя към уреда със радост
и с тежко чувство нежно - той е мой:

А ние с него сякаш от метал сме,
но само той - е истински метал,
преди да съм аз на пиедестала,
във подиум трапчинки издълбах.

И къде съм - в центъра, на фланга?
Чакам слава? Чакам ли позор?
Интересно как реши го щанга -
моя тя единствен е партньор.

Лежи съперник, горе ти - красиво!
Но вик „Взе я!“ тук много чакат - да.
Взе я! - прекрасно, но несправедливо,
че аз съм долу, щанга в висина.

Такъв триумф е също поражение,
смисъл на победата е смешно прост:
А дело е, завършил си движение,
в подиум щанга хвърляш без въпрос.

Като тангото бавно, звън в уши.
И насреща бързам аз без спор.
Магнит - щанга долу се стреми -
верен от години мой партньор.

Пълзи безволев той сега нагоре,
и напоследък мишците мори,
и от трибуна, виждат кат от полет
ми викна зрител: „Я го ти хвърли!“

Взе я! Държи! Тук още само е миг -
и на земя е мой железен бог.
Аз изпълнявах простото движение -
изхвърляне - с такова име зло.