На Вадим Туманов
Във детството нас плашеха ни майки,
да плаче, май Сибир за вас - и махаха с ръка.
Ругаха ни свирепо, но едва ли
биха за нас желали таз съдба.

А бяхме там за нищо, четвърт век, за ради Бога,
в обход или направо, просто прах сме по лъча...
Към какви ли прагове пътя води?
В каква ли пропаст аз накрай ще изкрещя?

И Север без компаса ще намерим -
заплахите на майки, сме зазубрили така, -
месо от кости вятър ще отвее
тъй разхладил той скелети тела.

Молба и стона тук не оцеляват -
виелица и буря ги захвана и затри,
сълзи и думи вятър ги смразява, -
псувня, куршум за цел са тук добри.

И бяхме там за нищо, четвърт век, за ради Бога,
в обход или направо, просто прах сме по лъча...
Към какви ли прагове пътя води?
В каква ли пропаст аз накрай ще изкрещя?

Но чуден звън душата ми разтресе,
По-бял ден е и нощ по-черна е, и сух сняг е, -
от формалин, студът е по-надежден
трупа ми ще го съхрани на век.

По спомени не падам си аз много,
ако реши така съдбата - виждам, без тъга:
Тук си издъхнахме - в ей този тесен пролом, -
и нас рине булдозер със гребла.

И бяхме там за нищо, четвърт век, за ради Бога,
в обход или направо, просто прах сме по лъча...
Към какви ли прагове пътя води?
В каква ли пропаст аз накрай ще изкрещя?

Тук да опишеш всичко - не търпи хартия,
все минало е, в миналото - мит и пустота, -
и драга кости неведнъж промива -
и, значи, беше злато, братя в нас!

Тук бяхме тъй за нищо, четвърт век, за ради Бога,
в обход или направо, просто прах сме по лъча...
към праг такъв доведе пътя този...
В каква ли пропаст аз накрай ще изкрещя?