В древността ни някога
в Индия така
слонове живяха там
сиви, диви са -

Без маршрут във джунгли слоновете скитат, -
незнайно как, тъй бял от тях един бе.

С добър поглед и със нрава тих личи си той,
с ума и изглед благороден, -
сред братя своите все сиви - слон
за бялата врана - е нарочен.

Господар на Индия -
бяха времена -
все от уважение
слон дари ми, да.

„Защо пък слон?“ - попитах друговерец,
той рече: „ В слон - голямо е сърцето...“

Слонът прави реверанс, на него аз поклон,
аз говорих тъй не зло и тихо, -
и защото този същия бял слон
беше още бяла той слоница.

Аз прекрасно виждам се,
и на слон седя,
яздих аз из Индия -
приказна страна, -

Къде ли не сме скитали тъй двама!
И в теснота отлично беше само.

То тъй беше, че вървим да пеем под балкон,
дамите излизаха от спални...
Трябва да кажа, белият ми слон
бе необичайно музикален.

И атлас сте виждали
вие на света -
знаете, че в Индия
има и река, -

Слонът и аз се хранехме със манго,
загубихме се в дебрите на Ганг там.

Аз се мятам по реката, и не спа, не ям,
безвъзвратно здраве чезне...
Казват ми после: „Слона твоя бял
срещнал стадо слонове той бели...“

Дълго аз обиден бях,
само - ето как! -
господар на Инди 
слон ми прати пак:

Дръжка на бастун беше то просто -
слона бял, ала той слонска кост е.

Седем слонове да имаш ти - добър е тон, -
но на шкаф, като средство от напасти...
Нека е в бяло стадо този белия ми слон -
нека повече не носи щастие!