Аз наквасен цял,
във гора бях с власт
уморен не бях, -
пях за здраве аз.

Пях така дори
песни простите:
„Как обичах ви,
очи чёрные...“

Ту едва, ту съвсем
ту пък бягат във тръст.
И от блато в лице
коня хвърля и пръст.

Само ще глътна аз
слюнка даже с калта,
шише в гърло троша -
ще запея аз пак:

«Очи чёрные!
Как любил я вас...»
Но - го свърших аз
туй, що бе в запас.

Аз си тръснах глава,
да се бистри тя,
и прогледах пак -
и подсвирнах чак:

Там стена е гората - не пуска стена, -
И коне уши мърдат, назад те вървят.
Де се съмва, де е изход - без светлина!
Бодат мене игли, и достигат костта.

Ах, ти драги мой,
и измъквай, брат!
Ти къде си свой, -
и защо назад?!

Дъжд - отрова си -
с не добро си хем.
И на впряга ми
вълк е под корем.

На, пиян е глупак, ей наля ги очи!
Ето гибел дойде, а да бяга не смей, -
От колодата моя отмъкват асо,
но такова асо, без което - се мре!

Аз на вълци в бяс:
„Пропаднете в час!..“
А коне сега
ги подгонва страх.

Махам със камшик -
с бой измъчени
и рева със вик:
«Очи чёрные!..»

Хрип, и тътен, звъни и тъй диво звуча -
и звънците танцуват в игра със дъга.
Ах, коне вие мои, ще погубя аз вас, -
изнесете, другар, изнесете, врага!

...От гонитба таз
даже изтрезнях.
И на лют вираж -
на ос сме една,

С пяна с парцали сме -
лей в устата все
и от дишахме, хриптяхме
и от кашляхме.

На конете пребити,
спасили сега,
поклоних се в копита,
до край на земя,

Хвърлям вещи безделни,
за повод държа...
Спаси Бог вас, конете,
че цял аз вървя!

...колко то тъна,
колко изчезна там!
Мен живота хвърля -
не бях в бездната.

Може пях за вас
не умело аз:
„Очи чёрные,
скатерть белая?!“